Нещо приключва, нещо започва

Сапковски Анджей

Пътят, от който няма връщане

Ad Content

„ПЪТЯТ, ОТ КОЙТО НЯМА ВРЪЩАНЕ“, вторият написан от мен разказ, се появи на бял свят през 1988 г., в августовския брой на месечника „Фантастика“, тоест година и девет месеца след дебюта ми, „Вещер“, публикуван в същото това списание „Фантастика“ през декември 1986 г. Но почитаемият читател трябва да знае, че по онова време поне от няколко години се опитвах да създам фентъзи роман, че трудолюбиво събирах различните му фрагменти, конструирах света, героите, декорите и така нататък. И изведнъж се случиха две важни неща.

Първото беше добрият прием на „Вещер“ сред читателите и феновете.

Второто беше осъзнаването ми, че разказите ми може и да се публикуват във „Фантастика“, но никой издател няма да приеме роман от дебютиращ в този жанр полски автор. Така че се налагаше да мисля трезво и реалистично. И когато „Фантастика“ оказа на младия, но обещаващ дебютант лек натиск, настойчиво молейки го за втори разказ, младият, но обещаващ дебютант разсъди трезво и реалистично, след което, без много-много да се помайва и без никаква жал преправи фрагменти от подготвяния роман в разказ. И така се появи „Пътят…“.

Разказът първоначално не беше и не трябваше да бъде по никакъв начин свързан с цикъла за вещера Гералт — по простата причина, че тогава все още изобщо не бях планирал такъв цикъл. И в най-смелите си мечти! По-късно, когато цикълът започна да се оформя, не избегнах ономастичните1 и топономастичните2 съвпадения, внушаващи, че мястото на действието е онази същата Never Never Land3. Но все така избягвах напълно еднозначни връзки — най-доброто доказателство за това е, че боболаците и врановете, хуманоидите, които се появяват в „Пътят…“ изобщо не присъстват във вещерския цикъл, в него почти не се споменава за тях.

Мисълта, че друидката Висена от „Пътят…“ е майката на вещера Гералт, ми хрумна сравнително късно. Това трябваше да бъде детайл, който да „заплита“ фабулата и действието в разказа „Нещо повече“, завършващ сборника „Меч на съдбата“ и свързващ съществуващите до момента дванайсет разказа, посветени на вещера. Фабулата се нуждаеше от тази изясняваща някои неща подробност от биографията на вещера, а на мен — признавам си искрено и без бой — ми беше жал за красивото име на Висена. Име, което, признавам си, изкопах, както и много други, от „Старополска енциклопедия“ на Зигмунт Глогер. Така че Висена се присъедини към цикъла, като стана майка на Гералт — една малко безсърдечна, но симпатична майка, появяваща се в живота на вещера точно тогава, когато трябва. Давайки му — в преносен и буквален смисъл — живот за втори път.

Другият главен герой на „Пътят…“, Корин, не беше удостоен с поврат на съдбата. Той имаше доста обикновено име, което, заклевам се, си измислих сам, а изобщо не съм го откраднал от К. С. Луис; за Корин от цикъла „Нарния“ („Брий и неговото момче“) си спомних едва впоследствие — признавам си, че за мен „Нарния“ беше твърде детска, за да се връщам често към нея и да помня по всяко време героите й.

А за фабулата, която решително се нуждаеше от майката на вещера, бащата беше пословичната втора гъба в борша4. Pedigree5 на вещера по бащина линия не придаваше нищо на историята и не водеше доникъде. Затова и мисълта, че точно Корин от „Пътят…“ е бил бащата на вещера, хрумна съвсем не на мен, а на Мачей Паровски от списание „Фантастика“, на когото тази идея отлично му пасна за стартиращата поредица комикси за вещера. Мачей Паровски, автор на концепцията и сценария на тези комикси, обичаше „Пътят…“, говореше за това многократно, а и включи разказа в антологията „Co większe muchy“ през 1992 г. Така че Корин, героят на „Пътят…“, в комикса стана бащата на вещера. Но сценаристът Мачей Паровски не позволи на Корин да се порадва на потомъка си. Заимствайки малко лукавство от автора, когото адаптираше, Паровски ликвидира Корин на следващия ден след опияняваща и страстна любовна нощ с Висена. Впрочем, който е любопитен относно това кой, какво, защо и как беше там, в комикса, нека да види сам, като вземе назаем архивните вече списания от някой колекционер.

Тези, които наистина направят това, ще си изяснят още нещо. А именно, че идеята за врана, хуманоида с големите червени очи, ми хрумна от обложката на видяна в берлинска книжарница фантастична книга, на която фигурираше точно такъв едроок и червеноок пришълец. Не си спомням заглавието на книгата, но несъмнено беше на издателство „Heyne Verlag“, известно с майсторските си и изящни изображения на кориците на прочутата си поредица от фантастични книги. В споменатия комикс художникът, Богуслав Полх, прибави към моите червени очи на врана още и физиономията на влечуго, че даже и зелени люспи. Но това си е негова собствена художническа licentia poetica6.

И накрая, още нещо: когато „Пътят…“ се публикуваше във „Фантастика“, многократно споменатият вече Мачей Паровски си позволи някои редакторски корекции, без да ги консултира с автора — в края на краищата, кой се церемони с дебютантите? Жертви на редакторската гума станаха преди всичко думи и изрази, които не могат да се използват във фентъзито, защото „едно време не се е говорело така“. Така че забелязах с известно изумление, че в отпечатания във „Фантастика“ разказ „арогантността“ е заменена с „високомерие“, „интелигентният“ е станал „умен“ и така нататък. Тъй като твърдо



(Ctrl + Down Arrow)
(Ctrl + Up Arrow)

Реклама


Партнёры